Като извор хладен и чист - от планината,

бълбукаш нежно в мен - език свещен.

Въздигаш ме и лек съм като вятър - изпратен 

тъй далеч от мястото, където съм роден.

Летя уверен, див възседнал съм седлото,

почувствал силата на твоя остър меч.

Не се страхувам и не те виня, защото

отлично знам - ти сееш само стих и лек.

И словото препуска, умора не познало.

Аз с гордост и наслада на седлото му седя.

Препускаме през дни и векове неради

последвали сме стъпките на моя народ.

Аз впивам пръсти в гривата ти,

а земята под копитата трещи.

Всяка дума е стреме и повод,

знам - Аспарух до мене стои.

И конят препуска - наблизо е Дунав,

копитото силно забива в пръстта.

Изцвилва уверено: "Знай, с кръв и със сабя

тук ще е България - чак до вечността!"

Начева галоп и небето в пламък изгаря,

във Велики Преслав ще ковем стремена.

Конят прескача умело изстрадани язви,

само дни най-велики в Златен век обкова.

Огньове на епохи мрачни горят

и пърлят стъпалата ми - много ме боли. 

От белезите люти и врагове ужасни

душата ми изгаря  - твърде много дни.

А конят се спъва - петстотин години накуцва,

прикрит в сенките на злочести съдби.

Но ето,  идва Зората, най-скришно дочакана,

защото в килията тясна Паисий не спи.

Конят препуска през Шипка, Родопа,

целият в белези, в гордост и в прах.

Този език е извезан с воля и вяра,

не знае що е оглавник, нито страх.

Език мой, не ще те спирам, тичай волно,

да свържеш всички нишки в колело едно.

Изпусна ли юздата ти - аз сам ще се погубя.

Захвана ли те здраво - завинаги ще сме едно.

Днес дишам и огнено е мойто гърло.

Усещам в думите ти моят собствен бяг.

Не позволявай нивга на историята жива,

да забрави що е добро в този свят.