Като извор хладен и чист - от планината,

бълбукаш нежно в мен - език свещен.

Въздигаш ме и лек съм вятър, изпратен 

тъй далеч от мястото, където съм роден.

Летя уверен, див възседнал съм седлото,

почувствал силата на твоя остър меч.

Не се страхувам и не те виня, защото

отлично знам - ти сееш в мене лек.

И словото препуска, умора не узнало.

Аз с гордост и наслада на седлото седя.

Препускаме през векове и дни неради

последвали стъпките на моя народ.

Аз впивам пръсти в гривата ти,

а земята под копитата трещи.

Всяка дума е стреме и повод,

чувствам Аспарух до мен да стои.

А конят препуска - наблизо е Дунав

и копитото силно забива в пръстта.

Изцвилва уверен: "Знай, с кръв и със сабя

тук ще е България - чак до вечността!"

Пак галоп и небето от пламък изгаря

във Велики Преслав ще ковем стремена.

Конят прескача умело неверници -  язви,

а дните велики - в Златен век обкова.

Огньове на епохи мрачни трещят

и пърлят стъпалата ми - много ме боли. 

От белезите люти и врагове ужасни

душата ми изгаря  - твърде много дни.

А конят се спъва - петстотин години накуцва,

прикрит в сенките на страшни съдби.

Но ето,  идва Зората, най-скришно дочакана,

защото в килията тясна Паисий не спи.

Конят препуска през Шипка, Родопа,

целият в белези, в гордост и в прах.

Този език е извезан с воля и вярност,

той не знае какво е оглавник, нито страх.

Език мой, не ще те спирам, тичай волно,

да свържеш всички нишки в колело.

Изпусна ли юздата ти - аз сам ще се погубя.

Захвана ли те здраво - завинаги ще сме едно.

Днес дишаш огнено в мойто гърло.

Усещам в думите ти конски бяг.

И измиваш прах от историята жива,

а аз пред твойта вечност ще сведа глава.