Една сутрин Кумчо Вълчо минал край река дълбока. Забелязал два овена.

— Е, овнета! — рекъл Вълчо. — Гладен съм, ще ви излапам!

— Щом си рекъл, ще го сториш! — отговорили овните. — Но чуй какво ще ти кажем. Изведнъж не ни изядай. Днес един от нас излапай. Другия разкъсай утре.

— Наистина — рекъл Вълчо. — Днес да хапна. И за утре да остане. Право думате, овнета. Хайде, кой ще бъде първи? Кой за утре ще остане?

— Ще се надбягваме, Вълчо! — отговорили овните. — Ти ще клекнеш до реката. Ний при крушата ще идем. После ведно ще се втурнем. Който пръв до теб пристигне, той за утре ще остане. Другия сега ще почнеш.

— Тъй да бъде! — рекъл Вълчо.

Той приклекнал до реката и почнал да точи зъби.

Тръгват заедно овните и до крушата се спират. После втурват се към Вълча, силно блъсват го с рогата. И той цопнал сред реката.

А туй чакали овните. Плюли си те на краката — та чак в село се запрели. Измъкнал се Кумчо Вълчо. Поотърсил се на слънце, ударил се по главата, па въздъхнал и си рекъл:

— Главо! Главо, вълча главо! Надхитриха те овните!