Отишъл Кумчо Вълчо у Кума Лиса на гости. Сварил я, че яде прясна риба.
— Кума Лиске, дай ми малко рибица — рекъл Вълчо.
— Нямам, Кумчо — отговорила Кума Лиса, — Колкото имах, изядох я. Иди си налови.
— Не зная как се лови, сестричке.
— Много лесно. Намери една делва. Аз ще те науча.
Кумчо Вълчо намерил делва. Занесъл я на Лиса.
Вечерта отишли двамата на реката. Водата била замръзнала.
— Пробий дупка на леда! — рекла Лиса на Кумча Вълча.
Вълчо пробил дупка.
— Дай сега да ти вържа делвата за опашката! Вълчо си подал опашката.
Кума Лиса вързала делвата и рекла:
— Потопи сега опашката си в дупката! Тук ще чакаш цяла нощ. Чак утре ще извадиш делвата, препълнена с риба.
Вълчо си потопил опашката. Чакал, зъзнал, чакал, зъзнал. Затракали му зъбите от студ. А Кума Лиса обикаляла наоколо и повтаряла:
— Ясней, небе, мръзни, вълча опашко! Ясней, небе, мръзни, вълча опашко!
— Какво си приказваш, Лисано? — попитал я Вълчо.
— Бая си, Кумчо: „Лови се, рибо, и дребна, и едра! Лови се, рибо, и дребна, и едра!“
И Вълчо пак чакал, зъзнал, чакал, зъзнал. Съмнало се. Той подръпнал опашка. Делвата не мърда.
— Кума Лисо! — викнал Вълчо. — Делвата не излиза.
— Ще излезе, Куме, ще излезе! — рекла Лиса. — Напълнила се е догоре. Затова мъчно излиза.
Тъкмо в туй време дошли жени на реката. Видели Вълча. Завикали:
— У-у-у, вълк, вълк!
Изскочили селяни — кой с вила, кой с прът, кой с кобилица, — заудряли Кумча Вълча. Удрят и викат:
— Падна ли ни, Вълчо! Сега ще ти отплатим! Че ако ти хареса, пак граби агнета, пак овце разкъсвай!
Те бият, той се дърпа; те бият, той се дърпа. Най-после опашката му се откъснала и той хукнал към гората.
А Кума Лиса влязла в една воденица. Нацапала си главата с брашнена каша. Настигнала Вълча. Рекла му:
— Ох, Кумчо Вълчо! Ох, братко! Какво си изпатихме!
— Ти какво си видяла? — казал Вълчо. — Мене биха, ти охкаш!
— Ох, олеле! Я ме погледни! От бой мозъкът ми изтече! Не мога да вървя!
Съжалил я Кумчо Вълчо. Рекъл й:
— Покачи се на гърба ми, да те понося.
Покачила се Кума Лиса. Тръгнал Вълчо. Върви и пъшка под товара. А Лиса току повтаря:
— Бит небит носи! Бит небит носи!
— Какво приказваш, Лисано?
— Бая си на главата, Кумчо, да не усещам болките.
Занесъл я Вълчо до дупката й. Оставил я. Легнал да си почине. А Лисана се вмъкнала в дупката си и рекла:
— Ех, глупак Вълчо! Лови ли се риба с рунтава опашка! И не знаеш ли, глупчо, какво е мозък, какво е каша? Ами бит пребит, чак дотука ме донесе.
Ядосал се Вълчо. Хвърлил се подир Лиса, Захапал я за крака. А Лиса завикала отвътре:
— Вълчо сглупи пак! Вълчо сглупи пак! Хвана корен вместо крак.
Чул я Вълчо. Пуснал Лисиния крак. Хванал един корен в дупката. Че като задърпал! Дърпал, дърпал — изскубал се коренът и — хоп — Вълчо се търкулнал надолу из баира.
