Слънчице златно, слънчице мило,

стига в мъглите ти си се крило,

ела, огрей ни, стопли ни вече,

че Малкият Сечко ни изпосече.

Ту се засмее, ту се намръщи,

ту пак задуха - немирника същи,

както играем - с дъжд ни подгони,

а после, виж го - и сняг зарони.

Ту се небето позасинее,

ту леден вятър в комина пее,

слиса се даже, като момиче,

от срам, че цъфна ранно кокиче!

 Доста лудува палавник Сечко,

я прогони го ти надалечко,

засмей се, слънце, спри на небето,

облей в злато и бисер полето.

Та да запеят деца и птички,

че ни омръзна да сме самички,

пак да трака щъркел в гнездото

и да се върне с китки лятото!