Думите, които нараняват и ръцете, които помагат

Училищният двор бе пълен с деца. По време на отдиха отвсякъде се чуваше глъч и смях. Малките ученици играеха на любимите си подвижни игри - криеница, гоненица, футбол.

Само Тошко от 3. В клас стоеше мълчалив на пейката. Няколко нелюбезни думи, произнесени в класната стая, преди да излязат навън, още отекваха в неговата душа - ,,Погледни се каква си хърба! Не ставаш за тази игра! Ще играеш, ама друг път!”.

Тошко вече беше сигурен, че това не е шега. Болеше го. Чуваше в съзнанието си думите отново и отново - сякаш остри тръни се забиваха в крехкото му тяло. Чувстваше се наранен и отхвърлен. Малкото момче тихо заплака. Обидите тежаха върху раменете му.

Детето се сви, наведе глава и прегърна коленете си. Светът около него беше безцветен, студен и тих. Чувстваше се невидим. В гърдите му гореше болка. ,,Какво острие са думите! - мислеше си той. - Остават дълбоки рани в душата ти!”.

Тихи стъпки нарушиха мрачната тишина в душата на Тошко. До него се приближи Иван - новият ученик в класа. Той подаде на Тошко своята шарена книжка и промълви:

-Здравей, Тошко! Моля те, почети ми! Обичам да слушам твоя глас. Ти четеш така изразително в час!

Тошко погледна плахо своя съученик. В очите му се четеше недоумение.

-Ако не ти се чете, добре! Нека просто да си поседим … или пък да си поприказваме! -добави Иван. - Искаш ли?

На лицето на Тошко се появи светлина. Изгря усмивката му. Стана му някак по-леко и рече:

-Седни, хайде да си поговорим …

Иван не дочака втора покана. Веднага се настани удобно до Тошко. Двамата се погледнаха в очите и разбраха - точно в този ден и в този миг започваше тяхното голямо приятелство. И двамата отлично знаеха, че приятелите стоят винаги до теб, когато страдаш, за да ти подадат ръка и да избършат сълзите ти.

Двете момчета дълго се заседяха на онази пейка и задълбочено разговаряха …