Закачило се едно мече в един трънак. Минал дървар. Извадил мечето от трънака. Видяла го мечката. Рекла му:

— Жив да си, човече! Голямо добро ми направи. — Искаш ли да станем другари?

— Че знам ли?

— Защо бе, човече?

— Ех, как да ти кажа… На мечка вяра да нямаш… Ама всички мечки не са все такива я!

Мечката отговорила:

— То и човекът не е за вярване. Ала ти не си от тия хора.

Сприятелили се мечката и дърварят. Почнали често да се срещат.

Една вечер дърварят замръкнал в гората. Нямало де да спи. Влязъл в мечата дупка. Мечката го нагостила.

На сутринта дърварят си тръгнал.

Мечката го целунала и рекла:

— Прощавай, побратиме, че не можах да те нагостя, както трябва!

— Не се ядосвай, Мецано — отговорил дърварят. — Много добре прекарах. Едно само не ти харесвам. Миришеш на лошо.

Домъчняло на мечката. Рекла му:

— Вземи брадвата и ме удари по главата. Дърварят вдигнал брадвата и я ударил полека.

— По-силно, по-силно! — рекла мечката.

Дърварят я ударил по-силно. Потекла кръв. Ала мечката нищо не рекла.

Дърварят си отишел.

Минали се години. Веднъж дърварят пак попаднал в мечата дупка. Мечката го посрещнала и пак го нагостила. На тръгване дърварят рекъл:

— Какво стана, Мецо, раната?

— Коя рана? — попитала мечката.

— Дето те ударих по главата.

— Е-е, тя ме боля, преболя, зарасна и съвсем я забравих. Ала тая дума, дето тогава ми рече, никога няма да я забравя.